Името на статията - “Бебе 576” подсказва, че тук става дума за времето, докато Гошко е в “Майчин дом” - София. Това са 4 месеца и 20 дни - от 27 август 2007 до 14 януари 2008 г. Годините минават, но споменът за тези 141 дни си остава все така свеж източник на вдъхновение и кураж.
1.
Пътуването ни до София на 27 август 2007 година е планирано цял месец предварително - имам записан час за преглед в “Токуда”. По време на бременността си съм безкрайно щастлива, чувствам се добре и не спирам да пътувам и работя. Не искам да раждам в Бургаската държавна болница - наслушала съм се на истории за грубо отношение и не искам да бъде принизен този най-велик миг в живота ми. Вече съм посетила модерната болница на д-р Мазнейкова в София и съм решила, че не искам да раждам и там, защото въпросът за секциото не подлежи на обсъждане. И така, записала съм час за “Токуда”, за да проуча дали евентуално биха приели да родя по нормален път. На 25 август 2007, петък, сме на концерт на Бебел Жилберто в Летен театър - Варна. В хотела са объркали резервацията за друга дата и след представлението, посред нощ и в разгара на сезона, се оказваме на улицата. Бургас не е толкова далече и някъде към 3 часа посред нощ сме си в леглото. На другия ден, събота, се чувствам изморена. В неделя тръгваме за София с автобус. Пристигаме привечер и отново - странно усещане, че не ми достигат сили. Почивам за малко и тръгваме към супермаркета, защото сме канени на гости. Купуваме разни неща, включително кутия сладолед. Насред супермаркета забелязвам бистри струйки вода по краката си. Струйките се усилват. Излизаме на улицата и спираме такси. През цялото това време звъня по телефона на “Токуда” /неделя вечер/. Никой не отговаря. Таксито идва и казвам: “Майчин дом”, без да имам ни най-малко понятие какво и къде е това. Вероятно подсъзнателен спомен от нещо прочетено някога. “Майчин дом” всъщност е университетска болница с най-добрата неонатология в България.
2.
Намираме се в някакво приземие с мозаечен под на черни и бели квадрати, по които тече разтопен сладолед. По лицето на Жоро също се стичат сълзи, защото дежурната лекарка току-що му е заявила, че е започнало преждевременно раждане, бебето вече е загубено и сега ще спасяват мене. Никакви “може би” и “ако”. Той стои в средата на коридора и не чува, че трябва да си тръгва, защото ме качват горе. На пода се е образувала локва сладолед.
3.
В предродилна зала са учудени, че нямам контракции и температура. Закачат ми системи с окситоцин и антибиотици. След няколко часа температурата ми започва да се покачва. Започвам да вярвам, че се случва най-ужасното. Средата на нощта е. Навестяват ме отвреме навреме да питат нямам ли вече контракции.
- Не.
- Ще имаш.
Вече е светло, усещам някакви болки, но ми се струват твърде слаби в сравнение с болката, пронизваща цялото ми същество. Не мисля за нищо - нито за вчерашния ден, нито за Жоро, нито какво ще бъде утре. Искам да не пропусна нито миг от момента, в който се прощавам с нероденото си дете. Не мога да спра сълзите си. “Нещата се объркаха. Извинявай. Обичам те. Прости ми”. Идва новата смяна лекари и разписвам всички видове декларации, че детето няма да бъде спасявано. Минава визитация с една портативна машина, с която слушат тоновете Преглеждат и мене. Тоновете се чуват ясно и аз изкрещявам: “Но детето ми е живо!” Акушерката ми хвърля свиреп поглед и не казва нищо. Жоро е дошъл и стои пред заключената врата на отделението. Отключват му я за малко и аз му казвам: “Стискай палци, започва страшното”. Имам предвид убийството на детето ми. Лягам в леглото и се опитвам да усетя контракциите - все ми се струва, че не боли достатъчно. Група лекари ме навестява отново и за тяхна изненада установяват, че имам достатъчно голямо разкритие и се вижда главичката на детето. Повеждат ме към родилна зала. Току-що са се отказали да извършат аборт в леглото, както обикновено.
“Ти роди една мишка”, чувам гласа на една от лекарките. После чувам: “Дайте тръба! Защо няма педиатър!” и падам в упойката, която са ми поставили, за да извършат кюртажа.
4.
Следродилна зала и всякакви жени, разказващи историите си. Идва една акушерка и казва: “Бебето ти е живо, но не се надявай да оцелее. Ако доживее до довечера, в седем часа ще го видиш”. За мене това е най-прекрасната новина. Започвам да мечтая за мига, в който ще го видя. Минават час след час. Вече съм в една стая с други майки и всяка една от тях знае по една история за преждевременно раждане с добър край. В седем вечерта се качваме с Жоро в интезивното на неонатологията и в един от кувьозите, който отдалеч изглежда празен, виждаме за пръв път детето си. Първата ми асоциация е, че прилича на “английския пациент” - цял омотан в бинтове и лепенки, като единствено движението на гърдите му нагоре-надолу показва, че вътре в бинтовете има човек. Бинтовете и лепенките служат да придържат различни системи и абокати, големи почти колкото него. 24-та гестационна седмица, 31 сантиметра, 700 грама - едър за възрастта си! Още няма име. Казва се бебе 576.
5.
Бебето трябва да преживее седем дена, за да получи име. Започвам да броя часовете до следващия понеделник. Търсим връзки с неонатолозите от “Майчин дом” чрез наши познати лекари. Намираме връзки на много високо ниво. Коментарът обаче е същият, както и при първото ни качване в интензивното: “Не можем да дадем прогнози”. И все пак, казват нашите приятели лекари, с всеки преживян час шансовете детето да преживее се увеличават в геометрична прогресия. “Свиждането” е всяка вечер в седем часа. Веднъж заварвам една циганка да говори на детето си през стъклото на кувьоза. Започвам да говоря на детето си и аз - че ще отиде да живее на морето и баща му ще го научи да кара сърф. След свиждането дълго време лежа будна в леглото, проектирайки кратките минути на близост в съзнанието си, щастлива, че детето ми е живо и всеки час го прави все по-силен и по-силен. Сутрин поглеждам мобилния си телефон и казвам: “Не ми е звънял никой от неонатологията, значи детето ми е живо, а шансовете му да живее са още по-големи”. Започвам да мечтая за вечерта, когато ще го видя пак. През тези седем дена, прекарани в “Майчин дом” на етажа с родилките, не се сетих да потърся откъде хората носят кафе, вестници или пък излизат в двора на болницата. Нямах нужда от нищо и не търсех ничия компания. По време на храна с радост общувах с другите майки - потопявах се за малко в техния щастлив свят и се опитвах да се видя в тяхната роля. Забранено ми беше да ходя в техните стаи, защото се смяташе, че може да имам някаква инфекция и бях настанена в т.нар. “изолатор”. Един гълъб идваше да каца на прозореца на “изолатора” и аз се чудех дали пък не идва да ми донесе вести за моето дете - нали той лети навсякъде и може би каца също така на прозореца на неонатологията. Пазех парченце кифла, която да му нароня, като същевременно го наблюдавах дали яде спокойно или е притеснен за нещо. Казвах си: “Доволен е! Всичко е наред!”. Това продължаваше почти цял следобед. После вечеря в шест и ура! Седем вечерта е! И отново с часове съпреживявам кратката среща.
Една вечер сънувам, или може би халюцинирам, че аз съм бебето в бинтовете. В главата ми кънтят гласовете на хората в отделението, все едно съм в каменна зала. Идвам на себе си, но впоследствие многократно се връщам към това изживяване, питайки се като Алиса: “Кой всъщност сънува този сън?”
Най-после идва понеделник, 3 септември. Така жадуваният ден, първата победа! Жоро пристига в болницата с бонбони и червена роза. Оставяме бонбони на етажа с родилките и в неонатологията. Издебваме служебния асансьор и слизаме директно в родилното на третия етаж. Връчваме кутия бонбони на едни акушерки в коридора и обясняваме защо. Те кимат в знак, че са се сетили: “А, да, големия аборт миналия понеделник”.
Този ден сме забравили всички притеснения. Записваме нашия син с името “Георги”. Най-после светът ще узнае, че той съществува! Получавам пропуск за свиждане в понеделник и право всеки ден в 14 часа да се осведомявам за състоянието му по телефона. Навън е дошла есента. Напускам “Майчин дом”, потрепервайки в лятната си рокля за бременни. На път за автогарата, влизаме в ротондата “Свети Георги”. Палим свещичка и питаме колко струва да четат името на сина ни на литургия всеки ден до края на декември, когато трябваше да се роди. Гледат ни учудено и обяснявам, че се надявам светото място да спомогне да не бъде прекъсната връзката с детето ни през дългите месеци, когато ще сме разделени. Казвам, че докато сме били заедно в болницата, макар и на различни етажи, мислите ми са пътували към него безпрепятствено, а сега се страхувам от разстоянието, което ще ни раздели. Отецът казва: “Майчината любов може всичко. За майчината молитва разстоянията са без значение. Тя стига мигновено навсякъде в света.” За искане като нашето църквата не е определила цена. Плащаме два лева и написваме на едно листче името Георги. Казват ни, че можем да напишем до десет имена. Изписваме листчето до долу с имена на роднини. На тръгване отецът ми подарява един молитвеник джобен формат.
6.
В Бургас продължавам да ходя с дрехите за бременни. Нямам желание да обяснявам нищо на хората. След месец или два, може би...мисля си. Умът ми се разсейва с делнични грижи, но се старая да насочвам мислите си към борбата, която малкият Георги води в кувьоза. Възхищавам му се за куража и мислено му пращам смелост. Алармата на телефона ми звъни всеки ден в 14 часа и независимо къде се намирам, обаждам се в отделението да получа сведения. Казват ми колко тежи и на въпроса “Как е днес?” отговарят: “Все така.“ “Чудесно!”- казвам. “Поздравете го от мен. Приятен ден!” “Все така” означава, че още е на изкуствено дишане, но означава също така, че няма нови усложнения. Разчитам, че неонатолозите си вършат работата. Вече броя дните до понеделник, а не часовете до седем вечерта.
Понякога тръгвам с нощния влак неделя вечерта и пристигам в София рано-рано в понеделник, когато е още тъмно и студено. По това време единственото отворено място е денонощният ресторант от верига “Хепи” на площад “Света Неделя”. Пия кафе, докато стане време за сутрешното богослужение в ротондата “Свети Георги”. Понякога оставам до края на литургията и от полумрака на ротондата попадам направо в яркия есенен ден с усещането, че съм вършила физическа работа. Понякога излизам преди края на богослужението и тръгвам по разни дела из София, където разстоянията са големи. Понякога тръгвам със сутрешния влак, който пристига в София около 12 по обед и от гарата направо хващам трамвая в посока “Майчин дом”. В един часа във фоайето на “Майчин дом” вече се е събрала групичка от близки и родители на недоносените деца от неонатологията, в очакване да получат сведения. Не след дълго слиза някой от неонатолозите с куп досиета, които оставя на едно олющено бюро, около което в кръг стоят хората, отваря папките една по една и обявява на висок глас номера на бебето, чието досие е отворил. Съответният родител излиза от групичката и се доближава до неонатолога, и после те си приказват нещо до следващия обявен номер. Чакам да чуя моя “576”. Не ми казват нищо по-различно от това по телефона - колко тежи и “все така”. Нарочно не чета по форумите, за да питам неща по същество. “Е, поне расте, казвам си”. След като всички получат своите сведения, тези, които имаме определен ден за свиждане понеделник, се качваме в отделението. Там виждам малкия Георги наживо, но не мога да го пипна, говоря му през стъклото на кувьоза, съзерцавам го, пожелавам му много смелост и му пращам въздушни целувки за довиждане. Престоявам в отделението около половин час. Вече е два следобед. Имам време да изям един сандвич с кашкавал в кафето, което вече знам къде е, и поемам обратно към гарата, понякога пеша. Към 11 вечерта съм в къщи. Следващите дни живея със спомена от понеделника, после започвам да мечтая за новия понеделник. Так минават много седмици.
Един ден, докато разгръща досието на малкия Георги, неонатоложката казва: “Я да видим сега какво става с този юнак”. Не мога да повярвам на ушите си! Това е д-р Анета Попиванова, която най-първия ден ни посрещна с думите: “Дори детето ви да оживее, ще бъде с множество увреждания, така че не се надявайте”. В отделението научавам, че помежду си наричат малкия Георги не по номер, а с умалителното име “Гошко”. “Гошко” далеч не е името, с което бих се обръщала към детето си, става ми смешно. Но когато на другия ден се обаждам от Бургас по телефона, казвам: “Добър ден, майката на Гошко се обажда.” По-късно, в знак на почит към хората, които върнаха нашия малък Георги в живота - неговите втори родители, които също имат право да му дадат име, започваме и ние да го наричаме “Гошко”. Питат ме дали съм го снимала да го покажа в къщи. Отново съм учудена. Следващия понеделник нося фотоапарат. Първата му снимка е с дата 29 октомври, два месеца след раждането и горе-долу два месеца преди термина. Още е на изкуствено дишане, но вече не е в интензивното. От този ден нататък всеки път нося фотоапарата и правя снимки и малки клипчета на Гошко, които в къщи съзерцавам ден след ден до следващото свиждане.
След октомври минава и ноември. Неонатолозите успяват да отвикнат Гошко от машината за дишане, макар няколко пъти да се налага да го интубират наново. Известно време е в кислородна палатка и накрая излиза от кувьоза, като една тръбичка остава да духа кислород близо до носа му. Вече е началото на декември.
7.
След като се понаучава да диша самостоятелно, следващата задача за Гошко е да се научи да суче и да гълта, и да се прости завинаги със сондата за хранене, залепена с лейкопласт за устата му. В това начинание е добре да участвуват родителите, за да започнат да тъкат наново онази златна нишка, скъсана при преждевременното раждане. В началото на декември се заселвам в София.
Наш приятел - хирург във ВМА, който току-що е купил жилище в София и още не е освободил стаята си в общежитието, ме настанява там нелегално и ми вади пропуск за придружител на болен. Предупреждава ме изрично, че трябва да съм се прибрала през служебния портал най-късно до 8 часа вечерта и да се старая да не минавам през портала многократно през деня, за да не правя впечатление. Храненето на децата в неонатологията е през три часа, родители се допускат в 10, 13, 16 и 19 часа. Така че сутрин излизам най-късно в девет и половина и вечер бързам да се прибера до осем в стаята, където сред струпани кашони неизнесен багаж ме чака едно походно легло, широко не повече от 50 см, вместо дюшек застлано с войнишко одеално - на такива легла спят военните при мисия в Афганистан. Често пъти храненето на Гошко продължава повече от половин час, защото му е трудно да диша и да суче едновременно, тогава пулсоксиметърът включва алармата, храненето спира и тръбата с кислород, поднесена към носа му припомня, че трябва и да диша. Алармата на телефона ми звъни в осем без двадесет, защото дори и с тичане не мога да стигна до служебния портал на ВМА за по-малко от 15 минути. Запъхтяна от тичане, минавам през портала малко след осем, цялата в пот посред зима, като не забравям да се извиня на портиера за закъснението. Между часовете за хранене през деня обикновено се срещам с братовчедка си Тони във фоайетата на НДК, където тече предновогодишното изложение “Произведено в България”. Тони се е заела да ме подкрепя духом. Тя идва до НДК, защото двата свободни часа между храненията не позволяват аз да и отида на гости в “Хаджи Димитър”. Друг път слизам пеша по заскрежената “Витошка” чак до Ротондата или до чешмите на Централна Баня, където срещам водата, извираща от земните недра и изричам своето желание. “Безкрайната сила на Вселената ще се концентрира и ще даде зрение на сина ми Георги”. Понякога оставам по коридорите на “Майчин дом” да чета “Петър Димков, моят баща” на Лили Димкова и “Тайните послания на водата” на Масару Емото.
8.
Още от първия ми ден в София, в неонатологията започва суетене около очния статус на Гошко. “Бързо, бързо, обадете се на д-р Топов, той идва утре да види едно детенце тук на частно, дали ще може да види и вас!” “Последния път казаха, че очите на Гошко не са добре, но преди това д-р Топов беше казал, че са добре, нека да ги види пак!” Постепенно разбирам, че “Майчин дом” има сключен договор с Детско очно отделение на “Александровска болница” за наблюдение и лечение на недоносените деца, но офталмолозите не са особено точни в посещенията си. За посещението на офталмолога е нужно да се знае предварително, защото прегледът се извършва при разширени зеници, а капките за разширяване на зениците се слагат на гладно. За децата, които се хранят на три часа, това е голям стрес. Използва се Cyclogyl, който по онова време няма лиценз за продажба в България, но е предпочитан заради бързото си действие. Родителите трябва да намерят начин да го доставят сами - най-често от Гърция. Ние успяваме да се снабдим с едно флаконче чрез познати в счетоводството на една българска фармацевтична компания, която го има като мостра. Доктор Топов е кратък: “Вашето дете е зле. Трябва незабавно да се направи криотерапия”. Първата криотерапия е извършена на 13 декември. От “Майчин дом” до “Александровска” са няколкостотин метра, но температурите са под нулата и се придвижваме с линейка. Гошко е поставен в нещо като плексигласов контейнер - може би портативен кувьоз. Придружаван е от педиатър и акушерка. И аз, разбира се. Предния ден цяла сутрин съм оформяла документите му за влизане в “Александровска”, като ми се обяснява, че се прави компромис и че не е редно, че не може едно и също лице да се лекува едновременно по две клинични пътеки в две различни болници. Оперират дясното око. След няколко дена трябва да оперират лявото. Отново оформяне на документи и мрънкане за нови “компромиси” - сега пък вписват друга диагноза: не може в един и същи месец пациент да влиза в болницата два пъти с една и съща диагноза. Линейката е заета и сама трябва да се погрижа за транспорта. Инж.Чавдар Панев жертва половината си работен ден в ролята на линейка. За наша изненада извеждат Гошко от операционната буден минути след като са го взели. Апаратът за криотерапия се е счупил. Наближава Коледа. Ретинопатията може да се развие до последната си степен за броени дни! Още едно семейство с близнаци чака за криотерапия. Започваме да действаме всеки по свое усмотрение. Аз издирвам фирмата, поддържаща медицинската техника на “Александровска”, влизам във връзка с техниците и им обяснявам, че е жизненоважно да оправят апарата до ден-два. Ползвам пропуска си във ВМА и влизам направо в кабинета на полк.Лъчезар Войнов - началник Клиника по очни заболявания. Питам го имат ли апарат за криотерапия и могат ли да оперират бебе. За съжаление във ВМА нямат детски анестезиолог. Започвам да звъня на всички частни очни клиники в София със същия въпрос. Доц. Андреев от Очна клиника “Ден” е така добър да ми обясни, че по-големият проблем е анестезията на бебето. Казва, че в клиниката има апарат за криотерапия и в нашия случай е готов да го отстъпи безвъздмездно на “Александровска”. Почти в същия момент звънят техниците и казват, че апаратът е готов. Тръгвам да организирам новото приемане на Гошко в “Детско Очно”. Вписват трети вид диагноза при приемането. Качваме се в отделението и ни посрещат с новината, че апаратът за криотерапия не работи. “Как не работи? Нали току-що ви го доставиха!” “Ами не работи”. Не проумявам. Връщаме се в “Майчин дом”. Придружава ни отново Чавдар с личния си автомобил. Не след дълго ми се обаждат пак техниците - върнали им апарата, отново блокиран. “Изглежда нещо бъркат при пускането му. До утре ще го оправим”. На другия ден в “Александровска” има два апарата за криотерапия - ремонтирания техен и този на доц.Андреев, донесен от другото семейство. Датата е 21 декември. Последен работен ден преди коледно-новогодишните празници. Гошко пак излиза след броени минути и буден от операционната. Акушерката и педиатъра коментират, че може би не са му правили нищо. Аз съм озадачена от този не твърде колегиален коментар. Не получавам копие от епикризата. При първия преглед с РЕТКАМ в Поликлинико Джемели д-р Лепоре ще установи, че в очите няма следи от проведена криотерапия.
По време на празниците Гошко расте и наддава на тегло. Отдавна е за изписване - диша, храни се, спокоен е. Историята с чупещия се апарат ми се струва далечен кошмар. Доц. Слънчева е обещала да не го изписва преди д-р Топов отново да го види, за да отчете резултата от криотерапиите.
Отпуската на д-р Топов продължава до 10 януари. Когато най-после идва в “Александровска”, аз съм спокойна и вярвам, че нещата са тръгнали на добре. Д-р Топов излиза от отделението и казва: “Вашето дете е МНОГО зле. Трябва незабавно да заминете в чужбина. Имате не повече от седмица. Очен консултант Василева, доц. Алексиева. Довиждане.” Усещам как ми прилошава и сядам на една пейка. Не се сещам какво да го питам. Той си тръгва. Чудя се какво ли има предвид, цитирайки тези две имена.
9.
Започва екстремно проучване. Неонатолозите ни свързват с Даниела, майка на Богомил, опериран в Германия, и с Боряна, майка на Илиян, опериран в Поликлинико Джемели, Рим. Отиваме на гости на Боряна и се запознаваме с малкия Илиян, тогава тригодишен, който изглежда плах, но се движи свободно в къщи. Тя ни обяснява за д-р Лепоре и за неговите успехи при операции на отлепена ретина, какъвто вече е нашият случай. Нямаме време да видим Даниела, но сме много впечатлени от Илиян. Спираме проучването. Желаем час по-скоро да заминем за Италия. Храним илюзии, че можем да получим помощ от Фонда за лечение на деца в чужбина. От Даниела разбираме, че в случаи като нашия те по традиция отказват. Тя вече има отказ. Решаваме да се срещнем с проф.Петя Василева, национален очен консултант по онова време - нали все пак от нея зависи финансирането ни от Фонда. Жоро я намира в частната и клиника. Предава и думите на д-р Топов, че трябва незабавно да заминем в чужбина. Тя първоначално проявява раздразнение, после иска да види епикризите. Епикризи няма. Вдига скандал на “Александровска” по телефона и нарежда да влезем официално за преглед под упойка, да ни дадат епикриза и тогава да говорим с нея. Рано сутринта, още преди изгрев слънце на 14 януари 2008 г. Гошко напуска “Майчин дом” и влиза директно в “Александровска”. За пръв път получаваме епикризa. Жоро се среща с проф.Василева още веднъж, тя поглежда епикризата, видимо се разстройва, казва да не я безпокоим повече и влиза за операция. Решаваме да ползваме второто име, споменато от д-р Топов - доц. Алексиева. Срещаме се с нея във “Визус” - частната и клиника в кв. Горна Баня. Тя е много любезна, поглежда епикризата, под която стои нейното име и тържествено казва: “Ето това е цената да имате дете на тези години. Детето ви ще бъде сляпо, свикнете с тази мисъл.” Не става дума за никакво пътуване в чужбина. От този момент забравяме за всички болници в България. Оставаме с топли чувства единствено към “Майчин дом”.
10.
Метеорологичната обстановка е на наша страна и стигаме до Бургас без инциденти. След три дни тръгваме отново за София, където влизаме в болницата на д-р Чавдаров, а оттам потегляме директно за Италия. Нашата нова надежда е отделението по витреоретинална хирургия на Поликлинико Джемели, Рим.
“Life is meant to be a joy and not a struggle”.