Тези дни сме окрилени от добра новина: Фондът за лечение на деца е одобрил нашата молба за финансиране на едномесечен престой в Рим с цел терапия в Centro Regionale San Alessio - център за рехабилитация на слабовиждащи и слепи деца в Рим. Фондът по принцип покрива само клинични разходи, евентуално пътни и нощувки. За нас обаче са отпуснати средства за терапия , което ми се струва прецедент /без да го твърдя на 100%/, както и за пътни и нощувки в VILLA S.EMERENZIANA, Roma - където сме отсядали досега! Дневните пари по правило също не се покриват от Фонда, но...точно в този момент LIONS CLUB ROMA AURELIUM пожелава, чрез Фонда за лечение на деца, да направи дарение за българско дете, и Фондът посочва нас. И това ако не е късмет!
Или просто сме го пожелали истински?
От самото начало вярвахме, че ИТАЛИЯ е за нас Обетованата земя на Спасението. Тази статия е посветена на нашата взаимна ЛЮБОВ!
Видях Италия за пръв път в началото на февруари 2008. Тръгнахме с 20 годишното Рено направо от клиниката на д-р Чавдаров, 20 дена след изписването на Гошко от “Майчин дом” - София. Защо Италия? Защото единственото дете, за което бяхме чули и впоследствие се убедихме лично, че има зрение след операция на V степен ROP - Илиан от София, тогава 3 годишен, бе опериран в Италия, в университетската болница на католическия университет - ПОЛИКЛИНИКО ДЖЕМЕЛИ, в Рим. Майката на Илиян - Боряна, ни даде всички възможни контакти с очния хирург - доктор Доменико Лепоре, и аз излизах от болницата на Чавдаров на прибежки да му пиша писма, мейли и факсове - използвах едновременно всички възможни начини на кореспонденция, защото Боряна ме беше предупредила, че е много трудно да се влезе в контакт с него. Не съм правила проучвания относно възможностите за операция другаде. Дилемата да предприемаме ли този вид интервенция също не съществуваше. Трудностите обаче изглеждаха огромни: Гошко нямаше паспорт, беше зима и колата беше стара, нямахме никакви пари. Там, в онази болница, се чувствах безсилна и свършена. Успях да се свържа по телефона с доктора някъде в средата на седмицата и той каза простичко, че преглежда всеки понеделник следобед - да заповядаме, когато ни е удобно. Знаехме, че няма време за губене, но лично аз не можех да си представя как до понеделник ще стигнем в Рим. Жоро каза: ТРЪГВАМЕ, дойде в София, успя да извади паспорт на Гошко, да изтегли кредит, да закара колата на ремонт, да напазарува необходимите вещи за пътуването и да убеди лекарите да ни пуснат от болницата един ден преди датата на изписване. На 2 февруари, събота сутринта тръгнахме от София и успяхме да хванем ферибота Игуменица-Бари през нощта, а на 3 февруари 2008 година сутринта ни посрещна яркосиньото Адриатическо море и небето над Италия - слънце, пролетни температури и ведрина във въздуха ...бяхме телепортирани в някакъв друг свят. Няма да забравя как по целия път от Бари до Рим се дивяхме на красивата италианска природа, на пролетното време и доброто настроение на всички хора, които срещахме по бензиностанциите. След подтискащата обстановка в болницата на Чавдаров - макар че лекарите и персоналът всъщност бяха изключително внимателни с нас, струваше ми се, че съм в РАЯ. Никога няма да забравя това чувство. Как ми липсва пътуването през красивата италианска природа сега, когато вече летим до Рим със самолет!
Гошко, облегнат на парапета на ферибота, акостиращ в Бари. Времето е топло и дори сме му махнали бебешката шапка.
Пристанището на Бари - първата ни гледка от Италия.
ПОЛИКЛИНИКО ДЖЕМЕЛИ е огромна болница. Боряна е начертала скици как да стигнем до кабинета, където преглежда Лепоре в понеделник следобед. Парите от кредита обаче няма да стигнат за операцията. Цялата наша надежда е вложена в ръцете на този хирург. Успяваме задочно да съберем още пари от България.
В сряда, 6 февруари, Гошко влиза в операционната за първата от четирите операции. В душите ни няма и капка съмнение. Вярваме, че резултатът ще е успешен. В болницата хората са спокойни и усмихнати - и персоналът, и пациентите. Настанени сме в педиатрията. Пълно е с майки, чийто проблем е, че децата им не се хранят достатъчно. Прилича на някакво училище за родители. Усмихнати сестри обясняват, че децата не се хранят, когато майките им са притеснени. Учат ги да общуват с бебетата. Целите фамилии на малките пациенти са струпани около легълцата им - хора влизат и излизат по всяко време. Други хора минават транзит по коридорите, на път за кой знае кое отделение в огромния болничен лабиринт. Всичко това е позволено. Само че непрекъснато чистят пода, а в девет часа вечерта роднините задъжително си тръгват. Майките разгъват едни кресла, които се превръщат в супер удобни легла - могат дори да вземат бебето при себе си в леглото, ако искат. На сутринта чаршафите се подменят. При нужда, се сменят допълнително по всяко време на деня. Раздават памперси и лигавници за децата. Раздават и шишета “Чико” с най-различни видове адаптирано мляко - само че не са и чували за Фризолака, най-популярната марка в българските родилни домове, затова си приготвяме сами мляко за Гошко. В болницата сме всичко на всичко едно денонощие. Оставаме в Рим до контролния преглед следващия понеделник и на 12 февруари, вторник потегляме обратно за Бари, Гърция и България. В планините на Гърция зимата е разгърнала цялото си великолепие. Слънчевата, ведра Италия вече ни се струва мечтан сън. Със стъпването на родна земя, страховете и съмненията бързо завладяват душите ни. За пръв път си даваме сметка, че Италия ни е помагала да се чувстваме щастливи.
Статуята при входа на болницата. "L'UMANITA" на италиански означава едновременно "човечество" и "хуманност".
Указателна табела, указваща пътя за евакуация, с плана на отделението и малка схема на целия болничен комплекс.
Гошко преди първата операция.
Гледката зад оградата на отсрещния парцел.
Боровата горичка на Pineta Sacchetti - част от нашия обичаен маршрут.
Гошко току-що се е нахранил на една от бензиностанциите по обратния път за Бари.
Потегляме от Бари за Игуменица в топлата привечер.
Магистралата Via Egnatia /на места все още в строеж/ през снежна Гърция.
Пътуваме до Рим с кола през Гърция още два пъти - през април и юни 2008 година. Времето, прекарано в България между пътуванията, неумолимо разгражда ентусиазма и енергията, с които сме се заредили там. Но тъкмо животът в Родината започва да ни се струва труден и безнадежден, и...идва време за ново пътуване. VILLA S.EMERENZIANA става наш втори дом. Монахините искрено се радват на Гошко и всеки път се удивяват колко е пораснал. “Quanto e cresciuto Giorgio!” Между операциите и контролните прегледи успяваме да разгледаме доста от забележителностите на Рим и дори да направим кратка екскурзия до античното пристанище на Рим - Ostia Antica, както и до съвременното курортно градче Lido di Ostia, където римляни ходят на плаж през лятото.
Гошко е изнесен върху два стола на терасата на стаята, за да може Жана да почисти. Тя обаче не може да му се нарадва.
Жоро пуши цигарка на терасата на пансиона. На заден план - съседната сграда, която също е пансион като нашия, но на ордена на Св.Франциск.
Озеленени покривчета в съседния двор.
Официалната част на двора на съседния пансион.
Обичайна римска гледка.
Ostia Antica
Lido di Ostia
През юни случваме тропическа жега и разходките ни се ограничават в рамките на квартала - но пищната красота на късната римска пролет /ранното лято/ и усмихнатите хора, които редовно ни спират да направят комплимент на малкия bimbo - на улицата, в супермаркета или автобуса - правят разходките желани, а жегата - поносима. В пансиона над нас бди статуя на Христос, на ръце с малко дете.
Пристанището на Игуменица през юни - последно пътуване с кола до Рим.
Пътуваме с най-евтиния възможен ферибот, т.нар. "български".
Все пак имаме каюта - което тук изобщо не е задължително!
Пшеницата в южна Италия е узряла, виждаме как са засети и чакат да бъдат ожънати всички хълмчета и долчинки.
Отново сме в пансиона, който е нашият италиански дом.
Старото вярно Рено 21 в двора на пансиона.
Римските олеандри /по нашенски, зокуми/.
Разходка из квартала.
Една много стара улица в нашия квартал.
Почти завършен нов строеж - остава само да се сложат цветя в цветарниците, което тук или е задължително, или всички без изключение обичат цветята!
Най-обикновен двор и тази хубава настилка, гравие.
Сградите в нашия квартал.
По пътя към любимото кафе, на разстояние една автобусна спирка от пансиона - която разбира се изминаваме пеша.
На кафе в горещ юнски римски ден.
Нашето кафе!
Жегата не спада дори и през нощта.
През октомври 2008 Гошко лети със самолет за последната, четвърта очна операция. През октомври в Рим е още лято. За пръв път посещаваме парка на Вила Боргезе - където откриваме паметника на Пушкин, езерото с патиците, Биопарко ди Рома и долината за разходка на свободно пуснати кучета. При следващите ни пътувания до Рим, не пропускаме отново да посетим тези места. Започваме да се привързваме и да имаме традиции.
Октомври в двора на пансиона. На заден план - къщата на францисканците.
Първо посещение в Градините на Вила Боргезе. На заден план - Galleria Nazionale d'Arte Moderna.
През 2009 посещаваме ПОЛИКЛИНИКО ДЖЕМЕЛИ за контролен преглед два пъти - през януари и април. Започват срещите ни с психоневролога, дотореса Даниела Ричи. Нейната цел не е да сложи етикет на “специалните потребности” на Гошко, а да намери подход към детето. При първата ни среща през януари 2009 тя и нейните асистенти, след около половин час занимание с детето ни демонстрират, че той е способен да играе...На въпросите ни относно евентуалните съпътсвуващи неврологични диагнози отговорът е разсеяно мълчание. Посланието е: с детето трябва да се работи, етикетът не ви помага с нищо.
През 2010 посещаваме Джемели само веднъж - отново през януари. Този път, освен очния преглед и срещата с дотореса Ричи, правим аудиологичен скрининг при професор Конти - при това, без да имаме предварителна уговорка. Неонатологът дотореса Франческа Галини успява да го уреди. В коридорите на болницата срещам анестезиолога, дотореса Марина Саммартино - тя ни помни и искрено се радва да ни види пак. Не сме се срещали повече от година и моля за е-мейла и, за да и пиша отвреме навреме за Гошко. Чудя се, дали бих имала желание да помоля за същото някой роден лекар, срещайки го след година? Всички лекари в Италия, с които сме се срещали, освен професионалните си умения влагат и огромно количество положителна емоция към пациента. Те вероятно знаят - дали пък не го учат в техните университети? - че това също лекува.
Днес, след почти година прекарана в родния Бургас, сме на ръба на своя емоционален предел. Промените при Гошко се случват мноого бавно. Имаме жестока нужда да видим положителната страна на нещата, но не сме се научили да го правим сами... все още. Опитваме, но...
Обръщаме се с надежда към Вечния град и вярваме, че януари ще бъде благословен за нас.